МАСЛИНОВАТА КЛОНКА

Radu Cosaşu | January 08, 2009
Translated by: Ivan Radev

 

МАСЛИНОВАТА КЛОНКА

Тинибалда ми предложи да изкачим Пиатра Краюлуй, за да забравим за всички и за всичко. Обичах я. Беше много широка в ханша, но не й пукаше. Не й пукаше от нищо. Носеше прилепнали роклички, които не й стояха добре, но ядеше ябълки, с които твърдеше, че й минава... Какво й минаваше? Оставяше изреченията да висят във въздуха. Бях очарован от презрението й към изреченията. Вярваше в моя талант. А ако й поисквах повече обяснения, ми ги даваше и казваше, че няма да умра. Никой не умира от някакъв си глад. Баща й правил гладна стачка в затвора през 38 година. И умрял ли е? Не е умрял. Стигна години за пенсия, след като преди това 15 години работи в синдикалната организация, от 45 до 60. Тинибалда го обожаваше, но никога не ни запозна. „Няма да ти подейства добре на самочувствието!" Как няма да ми подейства добре един стар партизанин?" "Няма да ти подейства, повярвай ми... Много по-добре е на Пиатра Краюлуй". Нямахме пари да стигнем даже до Китила. ” Тинибалда ме увери, че парите са последният проблем във Влашко. Смях се, а тя ме побутна към киното.

            Винаги съм попадал на момичета, луди по киното. Навлизането ми в света на киното, вървеше ръка за ръка с навлизането ми в любовта. Никога не бих могъл да ги разделя. Те са в диалектическо единство. Тинибалда – след „Сказание за сибирската земя" и "Кубанските казаци" - ядеше неореализъм с хляб и ябълки. В киното ядеше плодове. Винаги ми напомняше за една частна учителка по френски, която идваше на урок с череши, варена царевица или сушени сливи, в зависимост от сезона. Не можех да се концентрирам заради дъвченето. Мляскаше. Тинибалда дъвчеше много внимателно, дискретно, в светлосянка. Не дразнеше. Може да се каже, че преживяше плодовете. Обичаше мизерията и патетизма на италианците. Не й пукаше от мелодрамите. „И какво, ако ме кара да плача?” От „Надежда за два гроша” излезе като парцал – както сама казваше – и тихо рида по целия път от кино Скала до нас, в Траян. Качвахме се по тъмното задно стълбище хванати за ръка и почувствах, че ръката й е мокра – плачеше. Да са стигнали сълзите й чак до лакътя? Спрях се на първия етаж, подпрях я на вратата на адвокат Манолович и дълго я целувах. Беше пухкава, мека и топла. Докато не чух отвътре: „Марчелика, банята е готова!" И бързо се качихме у нас.

Което не означава, че от „Сказание за сибирската земя" с неговата музика от Лист и езерото Байкал я отведох в по-весело настроение. И на филмите на Пириев ревеше, та се късаше. „Остави ме да си рева, в противен случай не разбирам нищо”. Оставях я, но какво търсеше това „в противен случай” в речника й? Казва се "иначе" или „защото”... „Защо не говориш естествено?”, „Откъде да знам защо не говоря естествено, когато плача.” Права беше. Целунах я насред улицата.

Само дето не обичах планините. Исках, ако все пак заминехме, забравяйки за тежката ми съдба, да отида на море. Тинибалда не преглътна маневрата. Имаше студени, кратки и остри пристъпи на ревност: "няма да ходя из твоите новели". Знаеше за Диана. Беше прочела ръкописа на Граници - поглъщайки четири ябълки – не й хареса, но не го захвърли просто така: „добре разбирам защо не са ти го публикували”, отбеляза сурово, докато бършеше гърдите си от сока на плодовете. „Не ти го дадох затова. Знам защо не ми го публикуваха. Не пиша, за да публикувам." „А защо?” „За да плачеш.” „Ето че не плаках. Когато те виждам глупав, не плача. И аз не бих ти го публикувала”, повтаря присъдата. „След две-три години ще излезе” – възразих нервно. „Вече няма да си с мен” – и се обърна на една страна с лице към стената. „Ханшът ти е точно като на Диана, същият"... "Ако-ако" - отговори ми с нос във възглавницата, в съответствие с нашата практика, въведена една неделна сутрин на пазара, когато купувахме сметана от една трансилванка и която отговаряше на жената от съседната сергия точно така: ако, ако. Онази бърбореше много, разказваше, че обичала един мъж, който й изневерявал, а трансилванката вместо някакъв коментар, отговаряше единствено с ако, ако. „Какво е това ако, ако”, попита я Тинибалда, докато загребваше с пръст голямо количество сметана. Трансилванката весело отговори "Ако, ако – тук е като при вас може-може”. С Тинибалда се договорихме всеки път, когато между нас се появи възможност за конфликт, да казваме „ако-ако”, за да изгоним с тази магическа формула духа на войната. Разбира се, заради този отговор дълго целувах гърба й, който ми беше предложила, докато изведнъж не се обърна към мен и не ми каза, че ако не отидем на Пиатра Крайюлуй...

Планините страшно ме изнервяха. Прекалено големи бяха. Виждах ги в рамката на прозореца огромни, тежки, задушаващи. Не можех да ги гледам. Обръщах лицето си от тях с истински ужас, който въобще не бе детински. Напомняха ми за размерите на смъртта и за тези на моята безпомощност. Те бяха вечни, безмилостни, гледаха ме намръщено с присъдата: аз ще изчезна, те ще останат. Простотата на конфронтацията ме караше да треперя сам в леглото на хижата, докато Тинибалда приготвяше сандвичи и кафе.

Кафето не ме успокои; изпих го до дъно, както ми показа Тинибалда, а чашата с онази черна утайка на дъното посредством  някакъв гадателски каприз на перспективата се отрази точно в осветения от слънцето прозорец и от там в ужасяващата стена на Пиатра Краюлуй. „Хайде, мързеливецо, размърдай се, да тръгваме!”, подкани ме, докато стяга всички катарами и каишки на раниците. Нервира ме педантичността, с която действа. Обясни ми логично – в едно свързано изречение -  че е научила това от Айнщайн – ако искаш да се отървеш от сутрешните черни мисли, концентрирай се в нещо, например в това да завържеш колкото се може по-стегнато връзките на обувките си. „Ти какви черни мисли имаш?” Хвърля ми тежката раница на гърба, взима и тя своята и не ме оставя на мира до вечерта, когато се добираме до една хижа в планината, иначе спокойна и слънчева. Разбрах, че се опитва да ме спаси чрез усилие по тежките, дълги и аполитични пътища. Една вечер поиска да останем в едно горско стопанство, сред дърварите да сечем дърва няколко дни. Не ни приеха. Хората ни изпратиха с подобаващ хумор по-надолу, при едни серпентини, където се асфалтираше планинско шосе. Може пък да ни хареса смолата... „Хайде нататък”, казах й и Тинибалда тръгна веднага, тичайки по пътеките, а тенджерите и джезветата в раницата й весело подрънкваха като пародия на мелодиите на някакъв див обичай.

Мисля, че това беше началото на моето просветление. През нощта спах до един от вагоните-цистерна на асфалтиращите. Беше топло и хубаво там, на изгорялата черна трева, воняща на газ. Спусна се летният планински хлад. На мен от малък ми харесва миризмата на бензин, както и на лака, с който мажехме паркета вкъщи. И Тинибалда не беше капризна. Където и да я сложеше - "ако съм с теб" - й беше добре и си спеше сладко. Онази нощ имах изключително ясен сън без психоаналитична мистерия – изпод казана със смола се изправих на два крака и слязох на гара Синая, откъдето тръгнахме към Пиатра Краюлуй. Там, на гарата, убедих началника да ми позволи да се кача на един локомотив и да придружа машиниста и огняря до Орадя. Искам да напиша най-хубавия репортаж в живота си – една нощ в локомотива. Искам да възпея огъня, труда и железниците. Човекът нямаше възражения, искаше да знае защо точно до Орадя. Защото там карах казармата през 50-те, бях доброволец, можех да остана студент в университета задочно, но си казах, че е по-важно да служа в народната армия. На сутринта Тинибалда ме целуна по челото. След това по устата. Когато ни видяха работниците, лицата им идилично се просветлиха в усмивка с бели зъби на черен фон като в старите реклами на боя за обувки. "Щом си сънувал това, ще го направим. В Букурещ веднага ще говоря с Паул". Тинибалда, разбира се, не познаваше Паул, но като всяка организация на Червения кръст и Червения полумесец имаше безкрайно доверие в човешката дума и дори в човека. Със същото подрънкване на тенджери и джезвета слязохме до Бущени. Показах й книжарницата на юношеството ми, откъдето през леко буржоазните си ваканции на Пояна Цапулуй заемах Мирча Елиаде и Камил Петреску – „знам, казвал си ми, познавам мрачното ти минало” - и взехме влака надолу към Букурещ. Заспа на рамото ми, пречупена като маслинова клонка.

Паул нямаше нищо против идеята за репортаж от локомотив, „напиши го, ще те командироваме, да го видим след това ще говорим на по-високо или по-ниско равнище, според случая. Предложиха ми една нощ на локомотив по локална линия, Сигишоара-Одорхей, да кажем. Тинибалда бе жестока: „Пак из твоите новели?” Точно. Сигишоара бе Дияна. Паметта й бе ужасно педантична.

Реши така: разгръщаме картата на страната, тя затваря очи и поставя пръстта си. Градът, който посочи, ще бъде отправната точка. „И ти ли идваш?" "Че как..." "А какво ще направиш с института?" "Ще ме командироват, имаме работа в цялата страна." сложи картата върху закръглените си бедра. Затвори очи – Тимишоара. „Имал ли си нещо в Тимишоара?” „Авантюра в един вагон-ресторант – обелихме десет портокала с една фантастична жена.” Портокалът не е плод.” „А какво е?”

В Тимишоара ме следваше навсякъде. Включително и в дирекцията на железниците, където дадох официална декларация, че тръгвам с локомотива на бързия влак Тимишоара-Орадя на своя отговорност. Началникът ни гледаше изумено докато подписвах декларацията, а Тинибалда надничаше през рамото ми. Беше сватба, подписване пред длъжностно лице, какъвто бе началникът с изцъклени очи. Никога не му се бе случвало подобно нещо. 11:24 ч вечерта. Тинибалда се качва в своя вагон, а аз продължавам пътя си по чакъла към локомотива. Треперех нервно като на Пиатра Краюлуй, тъй като камъните винаги ме карат да изпитвам чувството, че се вкаменявам. Вървейки край вагоните, започнах да надавам вик[1]. От Кио. Кио – локомотив – казан – Малро – човешкият жребий, книгата, от която не можех да изляза. В джоба си носех молив и тефтер. До цианкалия имаше още път, а пътят - своя настилка. Не ме привличаше. Никога не съм мислил за самоубийство.

Машинистът и огнярят ме чакаха от доста време с братско чувство. В кабината им никога досега не се бе качвал журналист. Бяха приказливи, весели, спокойни, с голям пакет сланина с лук, поставен на метално столче. Ядяха осветени отдолу, от дъното, от огъня на пещта. Веднага ми предложиха да сложа нещо в уста, да не тръгвам с празен стомах. Сложих, тръгнахме, най-напред омагьосан изпаднах в мълчалив транс, после ги гледах с онази пролетарска страст, която правеше от работника бог и от интелектуалеца – смъртен, излязох от тунела на идолопоклонничеството и минах в техния неореализъм с децата им, заплатите им, с жените им, с благородното желание да смекча драмите и да поставя акцента върху техния съзидателен живот и труда им, освободени от всякакъв героичен ореол. Харесваха ми. Бе топло, бе тъмно, бе червено, лиричен дух прекосяваше нощта, при минаването ни малките гари издаваха миниатюрен камбанен звук, полето мълчеше – чувствено, прелъстено и оплодено със свистене от нощния шум на горещата машина. Братството достигна до степен на окопна литература – разказах им едно от малкото си железопътни приключения от Клуж до Орадя, войник, качвам се във втора класа на пътническия влак и сядам до една жена от село като всички жени от село, която би могла да ми е майка – но която изглежда не знаеше това – и с която от нищо, от един поглед, преминахме дългия тунел след Чуча прегърнати. И която в Орадя не ме остави, докато не й обещах, че другата седмица ще й отида нагости в Ножорид. „И не отидохте" – предвиди финала огнярят със силно епическо чувство. Не, защото бях преживял ужас в Ножорид – там за първи път яздихме в галоп по време на обучението по езда в казармата; над нас мина самолет и тъй като не знаехме как се държим здраво, конете ни хвърлиха от гърбовете си и после цяла сутрин трябваше да ги търсим из околностите, че отговаряхме с главите си... Ножорид остана проклет за мен. Двамата се засмяха. „Било ви е страх, че и с нея ще паднете от коня”, спокойно коментира машинистът. „Така е във войската”, подхвърли огнярят. „Така сме мъжете” – продължи машинистът.

В Орадя Тинибалда поиска да се върнем в Букурещ със самолет. Ядоса ме. Не знаеше ли, че не понасям самолетите? Че се страхувам от всяко отделяне от земята? Напротив, знаеше, но не й пукаше. Човек трябва да опита всички скорости. След локомотива - самолет. Може би искаше да съм всестранно развит? Изкрещях й насред гарата, точно пред касата за билети сред кокошки и хора: „Върви по дяволите с твоя самолет..." Във влака я вдигнах на рамене и й обясних спокойно: не мога да работя в паника, самолетът щеше да ме довърши, а искам да напиша най-хубавия репортаж в живота си, тези хора бяха великолепни, трябва ми малко спокойствие. Тя злобно промърмори: "Тази гара също е от Дияна". Глупаво ми се изплъзна едно "да". "Всичко, което си изживял с нея ли трябва да ми...” „Дияна не съществува, глупачке!” „Всичко, което пишеш, съществува, ти не можеш да измисляш” „Ако-ако”, но тя остана намусена до Букурещ – дълъг път с едночасово закъснение на гара Къмпина.

Репортажът, в края на краищата, звучеше в стил Малро, обсебен от солидарността и отговорността. Един неореалистичен привкус подслаждаше книжната му сухост; разбира се, не бяха споменати нито Кио, нито жената от Ножорид. Акцентът падаше върху часовника на машиниста, лопатата и децата на огняря, нощната сланина с лук – но от всички направения на главите им блестяха въглища и диаманти, както и идеята за братство между хората. Заглавието на репортажа бе студено "Чувство". Бе посветен на Т. „На госпожа Т ли?”, пошегува се Тинибалда, най-накрая почетена. На шега изтрих инициала. „Дали няма и друго за триене?”, отбеляза строго. Засенчваш ли ме – хем всезнаеща, хем цензор?

Само че Паул не беше в редакцията и щеше да отсъства още около месец, заминал за Кноке-Льо-Зооте и други литературни меридиани. Бе започнал периодът на излизанията по света – преглътнах сухо. Не от копнеж по Европа, пътуванията зад граница никога не са успявали да ме развълнуват, преглътнах сухо, поразен от идеята, че ще завися от Стойканеску – начетен и изключително строг, непримирим критик на негативизма под каквато и форма да се крие (край на цитата, зает от една негова статия). Или, верен на конструктивизма, Стойканеску открива негативизма във всичките му форми. Нито една форма не е толкова хитра, че да може да скрие магарешките уши (на формализма – б.м.) - друг паметен цитат, който носех в душата и мисълта си, докато прекосявах тесните коридори на редакцията на път за най-изолирания кабинет, където работеше в качеството си на началник на отдела за проза. Намерих го в кабинета му – всички знаехме, че човекът напуска стаята си само по две биологични нужди следобед, иначе живееше като Магьосника от Оз. Аз пък се чувствах като лъва от тази приказка - кротък, страхлив и ревлив. В напрегнати моменти литературата на духа ми притежаваше истерична библиография: можех светкавично да премина от Марло на Петре Испиреску; с две огромни крачки, без паузи и междинни моменти, минавах от Вълшебната планина на Рицарят на златната звезда и вече не знаех дали съм Касторп, или красавицата без тяло.

Стойкънеску обаче ме прие незабавно и много любезно, тъй като знаеше от другаря Паул - той не го наричаше по име, че съм бил изпратен на терен – идея, срещу която той не възразяваше, тъй като всеки човек трябва да получи шанс. Покани ме да седна и да почакам, докато прочете ръкописа ми. Дори литературата не може да бъде лишена от оперативност. Очевидно. От балкона на неговата стая направих отчаян жест към двора, на Тинибалда, която за мой късмет се бе изтегнала с ръце, широко разтворени на облегалката на една пейка точно под прозореца на Стойкънеску, с някаква странна интуиция за моя път през редакцията. Тинибалда отговори спокойно на знака ми, че чака и вдигна левия си юмрук в един нов Нон пасаран! Дожаля й за мен - виждаше ме изправен и горд на стола пред бюрото на Стойкънеску. Веднага разбрах, че четеше внимателно, без да бърза и без формализъм. След около половин час почувствах, че вече не издържам в тази поза и изведнъж реших да се просна на широкия прояден от молци плюшен фотьойл в ъгъла. Човекът не вдигна поглед от ръкописа. На лицето все по-ясно се очертаваше усмивка. Забелязах, че не използваше молива, докато четеше. Неговите забележки в полето  - "хайде, де!", "гледай си работата!", „внимавай за идеологическото ниво”, „опасен завой”, „това ли е нашата реалност?”, „откога възродихме мелодрамата?”, „Хамлетовите въпроси не ни принадлежат", "зеленото дърво на живота е много по-богато", "да си тъпак не е решение...", „авторът не е ли чувал за Ленин?”, „и таз добра!”, „не разбирам!”, буржоазен редактор...”, „свобода=необходимост” и други подобни отрязващи изрази бяха прочути и се предаваха от уста на уста като легенда. Дори не си играеше небрежно с молива. Четеше и се усмихваше. На здрачаване Стойканеску тържествено ми подаде ръкописа, машинално скочих от фотьойла и го взех, без да си давам сметка какво щеше да последва. Последва един строг, добре аргументиран и необорим обвинителен акт: дори и през трупа му този интимен, вулгарен, минималистичен и близък до темата репортаж няма да бъде публикуван в Румъния; негативизмът, с който съм известен, е открил по-подмолни форми; сега той се крие зад светлите чувства и дори зад безграничната доброта; моят негативизъм е нов дребнобуржоазен сантиментализъм, изразяван на гърба на работническата класа; работниците биха ме убили, ако прочетат как използвам ватенките им за своите мизерии. "Мизерии?" - потреперих накрая. "Знаем и ние кой е Кио, не се сърди"... "Но откога правите румънско-френски каламбури?” – пристъпих напред. „Нищо човешко не ни е чуждо” – и се изправи доста властно на крака. Изпитах съжаление към себе си. Поблазни ме мисълта за отстъпка: "Дали не може да се направи нещо?"Безнадеждно е” - и все пак ми подаде ръка. 

Тинибалда – докато вървим по булевард „Магеру” – внимателно слуша моя абсолютно точен разказ, без никакъв полемичен елемент, без никаква тенденциозност от моя страна. "Така че ще изчакам и Паул, да го прочете и той" - заключих, като се опитва да вървя плътно до нея, изнервен от вървенето сред хората, които ту заобикалях, ту удрях – глупава ситуация, възникваща всеки път, щом разказваш нещо на улицата. Тя не изглеждаше притеснена от околната среда и пространството, продължавайки с неореализма в края на репортажа поиска да й купя един геврек. "Нямам нито лея." „Нали казваше, че имаш десет.” Купих й геврек, предложих й и сироп от същия павилион. Прие, тръгнахме по булеварда с кината, тя гризеше геврека. Започна анданте, но доста настоятелно: престани с тази гримаса, не съм направил никаква гримаса, направил си, има и по-големи нещастия, кои?  Отговарях и бързо с искрен гняв, изведнъж реших да стигна с нея до едно финално скерцо. Притиснах я на „Едгар Кине”, „къде искаш да отидем? Довечера ще е добре ли...”, „Нищо няма да е добре” и експлодирах; „няма по-голямо нещастие от това да не те публикуват...” Тя ме унижи, подавайки ми парче геврек. „Нали казваше, че не искаш да публикуваш. Противоречиш си”. „Идиотка" - отговорих й с наслада. "Идиотка!" "Ако-ако..."

Минавахме покрай хотел „Капша”: „Почерпи ме една бяла риба bonne-femme. ако ме почерпиш една бяла риба bonne-femme, ще ти кажа какво трябва да промениш". „Не трябва да променям нищо. Нищо няма да променя.” „Трябва да го направиш по-ясен...” „Какво трябва да направя?”, осъзнах се да крещя пред детския универсален магазин. „Какво трябва?”, крещях, бях се спрял. Тинибалда ме гледаше право в лицето, двамата се бяхме вкаменили сред множеството, което ни заобикаляше, хвърляйки ни по един поглед. "Полудя ли?", шепнеше ми. „Повтори, повтори, какво трябва?” – в полумрака на светлото информационно табло започнаха да се появяват новините от деня: Могадишо... „Полудя ли?” и опита да ме помилва по лицето. Ударих ръката й с юмрук. Всички филателисти около детския магазин прекъснаха размените на марки и започнаха да ни заобиколят: "Остави я, господине, махай се, госпожо, разкарайте го". Тинибалда ме гледаше, красива, премигаше бързо. „Кажи, кажи – крещях й – кажи какво не е ясно и откъде знаеш ти какво е ясно?” Чух няколко подхилквания. Ударих я още веднъж в пълничкия ханш, в най-разкрепостената жертва, която съм принасял някога на неореализма – скандал насред улицата между мъж и жена, които се обожават. Тя се обърна и се опита да се измъкне от тълпата, на лицето й играеше думата Камбера, дошла отвъд, обърнах я като по филмите (страстните френски филми (Габен-Морган), извих ръката й така, че да извика "ау", а някой ме удари по рамото: "ей, грубиян!" „Кажи ми какво трябва да променя? Какво трябва да...” Тя си погали ръката. Изкара ме от нерви: „Искаш да ме направиш нещастен ли? Нещастнице... Не искам да ти пиша...” Не й пиши повече!”, контрира ме по караджалевски един филателист. „Искаш да ти пиша глупости ли? Не мога да...” „Пиши каквото искаш! – изкрещя накрая Тинибалда – Върви по дяволите с всичките ти идеи!”, изказа до край едно важно изречение.

Оставих я да пресече улицата, но веднага през разкъсания кръг от хора изтичах след нея на тротоара на Военния клуб, на чиято тераса оркестърът свиреше На един персийски пазар. Не знам колко ме последваха сред колите, които панически набиваха спирачки. Тинибалда слезе към булеварда, хрумна ми, че ще влезе в Трианон, беше ми казала сутринта, че иска да гледа Дилижансът. След дълги години на позлатени звезди, бяха пуснали първия уестърн. Не можех да я оставя сама. Не можех да пропусна първия уестърн в живота й. Започнах да викам: „Стой! Идвам с теб! Не влизай без мен!” Тя не се обръщаше, хората се смееха, тропаха, тичаха след мен, чувах: "Не я оставяй! Хвани я! Внимавай да не... Никоя жена не си заслужава... Ей, след трамвай и жена не се тича"; аз виках: „Тини, момиче...” И изведнъж „ако-ако”. Движението не спираше, тролейбусите тъжно профучаваха надолу към Чишмиджиу, светът се движеше в ритъма си, Тинибалда крачеше смело, решителна, с широк ханш в тясната лятна рокля без ръкави, още веднъж извиках: "ако-ако", един мъж от развеселеното множество изрече диагнозата: „полудя, оставете го!” Но при втория ултиматум Тинибалда се спря, точно пред Военния музей, който е залепен за кино Централ. Чакаше ме. Приближих се. Около нас вече нямаше никого:

- Вземи ме с теб на Дилижансът - прошепнах й със смирението на маслинената клонка.

- ... ако ми обещаеш да го промениш!

- Нищо няма да променя! – извиках прежълтял.

-... ако ми обещаеш...

-...нищо не обещавам!

- Не мога да живея с кретени – промълви гладко, спокойно, без никаква емоция. Спокойствието и логиката й ме заслепяваха. Само кретени...

Поех дълбоко въздух и издишах от дълбините на дробовете си като че ли исках да изчезне веднагически като зъл дух. Тинибалда не изчезна, но не можа да довърши най-истинското изречение, преминало през ума й и моя живот. Краят му не ме интересуваше – бързо си дадох сметка:

- Ще се видим, когато излезе...

- - След сто години? – превърза тя с неочаквано болезнена ирония живота, който изтичаше през раната.

- След сто години... и с един гигантски и решителен скок се озовах в Гамбринус, където, нали съм букурещянин, поръчах баничка със сирене и халба бира.

Винаги съм имал късмета повече да не срещам жените, с които съм се разделил. Но - съгласно нейното проклятие - не мога да пиша друго освен това, което съм преживял, неспособен съм да си измислям, да се спася. Остана ми обаче една травма – да звъня от време на време на любимите жени и вместо да говоря, да дишам тежко, пронизително като знак, че съществувам. След което затварям

 



[1] Непреводима игра на думи. На румънски „вик” „chiot звучи близко до героя на А. Марло Кио. (б. пр.)

 

About this issue

This July, The Observer Translation Project leaves its usual format to present a special CRISIS ISSUE. Things are tough all over. Hard Times suddenly feels like the book of the moment. The global economic crisis impacts life as we know it, and viewed from Bucharest the effects reverberate in domains that include geo-politics and publishing in Romania and abroad, with the crisis at The Observer Translation Project as an instance of a universal phenomenon. read more...

Translator's Choice

Author: Vasile Ernu
Translated by: Monika Oslaj

Oda sovjetskom toaletu

Oda sovjetskom toaletu Posvećeno Iliji Kabakovu Za sovjetskog građanina ne postoji ništa intimnije od toaleta (Dopustite mi sa velikim poštovanjem koje imam prema ovom mjestu i ovoj ...

Exquisite Corpse

Planned events in Cultural Agenda see All Planned Events

17 December
Tardes de Cinema Romeno
As tardes de cinema romeno do ICR Lisboa continuam no dia 17 de Dezembro de 2009, às 19h00, na ...
14 December
Omaggio a Gheorghe Dinica Proiezione del film "Filantropica" (regia Nae Caranfil, 2002)
“Filantropica” è uno dei film che più rendono giustizia al ...
12 December
Årets Nobelpristagare i litteratur Herta Müller gästar Dramaten
Foto: Cato Lein 12.12.2009, Dramaten, Nybroplan, Stockholm I samband med Nobelveckan kommer ...
10 December
Romanian Festival @ Peninsula Arts - University of Plymouth
13 & 14 November 2009. Films until 18 December. Twenty of Romania's most influential and ...
10 December
Lesung und Gespräch mit Ioana Nicolaie
Donnerstag, 10. Dezember, um 19.30 Uhr Ort: Szimpla Café Gärtnerstrs.15, ...
 
 

Our Partners

Razvan Lazar_Dunkelkammer SENSO TV Eurotopics Institutul Cultural Roman Economic Forum Krynica Radio Romania Muzical Liternet Radio France International Romania Suplimentul de cultura Radio Lynx